Н О Е М В Р И




  Денят напуска с тиха въздишка града.
  По улиците безмълвно запълзя студен мрак.
  Пристъпвам с тъга, без да зная къде отивам.
  Времето тича... над мен струи тишината...


  Вятърът вечерник с любов целува дърветата,
  разперили лунни ръце; студени и горди. 
  Сградите се сгушиха в падналия мрак.
  Уморен, вятърът се отпусна и заспа в ръцете ми.


  Вървя без цел и посока. С мен пътуват
  тротоарите - сивите ,мрачни тротоари.
  Дърветата са отправили унесен поглед в небето.
  Така е тъжно... къде са зелените им рокли?