Марио Кроненберг

Не вярвам в любовта...

Не и в тази,
която изпитвах някога към теб.
Не и в тази,
която събира хората до края на дните им -
и в безлунните нощи, и в неслънчевите дни,
в болката и в радостта, в полета и в падението.

Не и в тази,
която те кара да желаеш цял живот
да държиш ръцете на един човек,
да заспиваш до него всяка нощ.
Да го търсиш в цялото си отредено време на земята
и дори да го намериш,
той да не те обича по същия начин.

Тази любов,
която те зарежда с желанието да го слушаш
безкрайни часове, да вярваш в него и да знаеш,
че и двата ви живота взети заедно
няма да ви стигнат.
Да жадуваш вечно прегръдките му
и нищо земно да не ви разделя.

Онази любов,
която те кара да плачеш,
когато го изпращаш с дъжда,
която ви закриля,
докато танцувате върху лунната светлина.

Онази любов,
за която не трябват думи, а само вдъхновение...
И когато е така - светът е само за двама.
Тя е света...

Любовта,
за която се хвърляш в огъня,
за която си готов на всичко.
Тази любов не е за хората - тя е изцяло магия...
Не зная дали ти или аз ще я срещнем някога.
Ти вярваш в нея.
Аз - не.

А обичала ли си някога така?
Така, че нищо да не може да спре
полетът към този, когото обичаш?
Обичала ли си с тази любов?
Кълняла ли си се с всички думи и във всичко?
Крещяла ли си от болка?
Умирала ли си с мълчанието?
Молила ли си се на колене
да те пощадят - теб и тази любов?
 
Аз обичах някога така.
Ала сега всичко е минало.
Не вярвам в тази любов!
А друга няма...

Когато си до мен, усещам шепота на вятъра,

уханието на дървета и цветя

Пренасям се под купола на шатъра,

във който са събрани всички чудеса

 

Когато си до мен, ме изпълва тиха радост,

забравям всичко лошо на света

Издигам се на гребена на вечна младост,

политам на вълните на страстта

 

Когато си до мен, аз всичко мога —

дори и невъзможните неща

Присъствието ти за мен е дрога —

вълшебен еликсир на любовта

 

Когато си до мен, е толкова красиво —

ръцете ти излъчват топлина

Забравям ежедневието сиво,

превръщам се в море на нежността…

Без теб какво съм


Без теб аз какво съм — прашинка в безкрая,

отчаяна, търсеща в студената бездна

За мен ти отвори вратите на Рая

и аз — простосмъртният, дръзнах да влезна

 

Без теб даже времето сякаш е спряло,

очакващо влюбено нашата среща
Сърцето ми в унес по теб е замряло —

мечтае за твоята целувка гореща

 

Без теб сякаш мрак е дошъл на Земята —

душата ми зъзне в самотна одежда

Когато те видя, изгрява Зората,

и твоята усмивка дарява надежда.


Нашата малка тайна

Навярно си будна — мечтаеш в нощта…

А може би спиш и сънуваш безкрая…

Там ти танцуваш със мойта душа —

две души слети издигат се в Рая

Около нас вълшебна музика звучи,

аромати неземни, светлина и покой

И с усмивка във твойте очи

ти прошепна: „Ти си завинаги мой!“

Този сън ще остане нашата малка тайна —

като приказка, написана за любовта

И животът ни може да стане магия безкрайна,

ако дадем шанс на нашата мечта…

Приюти ме любов

Приюти ме любов.

Остани, недей да си тръгваш

като последния миг от нощта,

приюти ме в своята топла утроба,

подари ми първият миг на деня.

И от алчност аз не ще те заробя,

ще те пазя в дланта си като късче дъга,

с твоя дъх ще живея,

в твоя вихрен полет ще полетя.

Пощади ме любов,

пощади ме — аз от слабост не ще те виня,

с твоята сладка отрова ще живея и ще умра!

Марио Кроненберг