Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.07.2010 22:58 - Почина ДОНЧО ЦОНЧЕВ
Автор: lilims Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2573 Коментари: 5 Гласове:
3




image

ДОНЧО ЦОНЧЕВ




"Куковден"
Дончо Цончев

ПРЕД МАЛКИЯ КАЛДЪРЪМЕН ПЛОЩАД на селцето двете черни волги изглеждаха много големи, а до тях сплесканият винен фиат с номер "Рома 018119" правеше впечатление на приклекнало, рядко красиво чудовище.
От волгите излязоха добре облечени, охранени момчета и се запътиха към съвета. Върху фиата (на елегантния му багажник) бе вързан трупът на едър сръндак.
- Прего - каза едно от момчетата и италианецът излезе от колата си. Беше по чехли, в разкошен ловен екип.
Малкото селяни на площадчето гледаха всичко това любопитно и пушеха - мършави и космати. Само две деца доближиха колите и си позволиха да коментират.
- И във волгите има сърни - каза едното. - Вътре, в багажниците.
- Откъде знаеш?
- Видях, като ги отваряха. И на италианеца пушката видях. Ей толкова е късичка. Като играчка.
- Татко каза, че струвала повече от хиляда лева. И че той плащал за една сърна, колкото за една кола.
- Кой?
- Италианецът.
- Той откъде знае?
- Кой?
- Баща ти.
- Миналата неделя ходи с тях. Да води кучетата. Само че тогава беше французин.
Кратката церемония в сградата на съвета сигурно бе свършила, защото гостите излязоха, ръкуваха се подред с Кръстан пълномощника и като насядаха по колите, потеглиха.
Пълномощникът помаха след тях, после се обърна и делово, малко прегърбен, тръгна към своята мъничка крепост. Тогава чу:
- Кръстане., - Той спря, познал гласа на Гатьо.
- Къде отива тая пара бе?
- Коя пара? - попита Кръстан и като се обърна отново, тръгна полека, по-изправен, към кръчмата.
Тя беше на две стъпала - тази мъничка крепост на селяните, - миришеше на мента, цървули, пометено и спокойно.
- Парата, дето я снасят тия всяка неделя.
- А! - каза Кръстан. - Питай ме мене.
- Ние кога ще излезем на лов бе, Кръстане? - попита Иван. - Няма ли и за нас такава неделя, тука, у дома?
- А! - пак каза Кръстан. - Когато имате бележка. Не знаете ли кога?
- На Куковден - каза Гатьо и като хвърли фаса, плю, защото си беше опърлил мустаците.
Кръстан изпи една ментовка сред своите избиратели, каза още няколко пъти: "А!" - в отговор на техните привидно глупави въпроси и делово, твърде прегърбен, се прибра в сградата на съвета.
След малко мълчание Гатьо изпсува тихо и почти замечтано - безадресно, в бъдеще време, множествено число.
След още малко мълчание (мършаво и космато) Иван повтори псувнята - безадресно, в минало свършено, множествено число.
Беше три часът следобед. Извечното идилично спокойствие витаеше над малкото балканско селце - извечен божи баланс на извечната, мъжествена, тукашна мъка.
Към пет Гатьо пое по Зайково дере, нагоре. Пушката му беше надве, под шубата.
Към пет и десет Иван пое по Вълчидол, нагоре. Пушката му беше в ръката - той живееше в крайната къща и гората опираше до дувара му.
Сърните в този балкан пиеха вода по едно и също време, на едно и също място - от памтивека. Мъжете в този балкан знаеха това от деца, както и още много неща за земята си, или по-скоро се раждаха с познанията, събирани от бащите и дедите им - от памтивек. Промени настъпваха естествено, но никога не траеха дълго. Например сърните преди петнайсетина години почти бяха изчезнали. След това докараха отнякъде други. Известно време те се лутаха навсякъде, но постепенно установиха пак същите места за водопоя, за пашата и за ятаците. Някакъв ред съществуваше тука - железен като законите на поникването, умирането, любовта и надеждата.
Гатьо се огледа да разбере кое време е и реши, че може да изпуши една цигара. Тук, докато не е наближил мястото. Той знаеше отлично, че влажните ноздри на тези красиви животни улавят острия мирис от двеста и петдесет метра и никак не го обичат (извечният вик на кръвта им да бягат далече от него), но и тютюнът му трябваше много - да окади някак и да приспи за момент вътрешната тревога. Сглоби пушката, седна и запали цигарата. Щеше да обиколи отгоре, да одъвче по пътя два стръка див джоджен - нека животното да го чака откъм страната на миризмата.
Иван беше избързал по стръмния и всъщност много удобен път на вълците - седна на коренака на един габър и като се вгледа към мястото, където двете деренца се събираха, чу ударите на сърцето си. Не му беше сефте тук да поседне. Историята се повтаряше като в театър. Мръква се. Идва сърната, наострила уши. Ослушва се, оглежда се, души. Нищо особено. Навежда се да пие от клокочещата кристална водица в краката си. Съвсем, съвсем полека, безшумно, Иван вдига пушката. След изстрела оставя пушката, изтичва и прерязва дългата шия, докато животното все още рита. Помъква го из гъстото. Окачва го на някой клон на височината на главата си (да не го стигат лисиците) и се връща при пушката. Мушва я в парцал, който е навит около кръста му като пояс, и я шибва дълбоко в къпините. Тръгва си сам, празен - пуши цигара. Това е. Когато заспят в селото, ще дойде с чувала и ще прибере животното. Намерил го е - ако случайно, случайно някой го спипа. А пушката ще чака там бездруго - в парцала и в къпините - до другото мръкване. Това е.
Гатьо пусна угарката в шумата, без да я стъпче. Нямаше да запали гората - влажно е. Нека дими. Нека вони. Да плаши сърните оттука, а той да отиде отгоре. И тръгна. Освен песните на вечерните пилета чуваше само дишането си. Ни съчка, ни звук от вървенето. Малко бе закъснял, но той виждаше в тъмното като котка. Със силен тропот зад гърба му прибягнаха двойка сърни. Докато се обърне, мярна мъжкаря във въздуха над дерето - подобен на птица. Проследи шума от копитата, поклати глава и продължи, без да бърза.
Иван чу тропота и се сниши до ствола на габъра. Сръндакът спря наблизо, но не се виждаше от храстите. Остана там, неподвижен. След някое време се чуха и стъпките на сърната - по-леки и меки. Но и тя спря в гъсталака. Иван пое дълбоко дъх, пръстът му беше където трябва. Друг, съвсем слаб шум го накара да се обърне наляво. Трета сърна пиеше от дерето спокойно - цялата на открито, като мишена. , Той започна веднага бавното, майсторско обръщане на пушката вляво, но още не бе извъртял и една педя, когато сърната рязко вдигна глава и буквално литна към гъсталака.
Стъмваше се, както се стъмва в балкана - постепенно, а бързо. Гатьо чу третия тропот, който утихна в гъстия подраст и обиколи, за да влезе и той вътре. Знаеше, че са там. И трите. Вече подплашени, можеше и да не излязат на откритото при водата. Тъкмо подплашени, щяха да останат в гъстото, докато не го видят. Но за да го видят, значи и той да ги види. А това беше достатъчно. Вървеше наистина като котка, пръстът - на спусъка, опипваше всичко с очи и чакаше едната секунда. Повече не му трябваше. Беше го-правил толкова пъти - от десет един не успяваше.
Без никакъв повод, все тъй с очи в гъсталака, Иван реши да се обърне отново наляво. (Той после дълги месеци искаше да си спомни: наистина ли без никакъв повод се обърна, той ли се обърна, или пък някаква дяволска сила го измами - щеше да мисли, да се ругае, да пуши лютиви цигари, но. -. вече се беше обърнал.) Полека извиваше шия и от изненада усети ежовина по гърба си. Огромен като насън, рогат и едва ли не страшен в мрака, сръндакът пиеше вода от дерето. Предните му крака разкрачени, цялото му едро тяло очертано на голото. Противно на улегналия си майсторски навик Иван с бързо движение обърна пушката по дългия полукръг, но животното отскочи като от пружина и само с две чаткания по камънаците край дерето вече влиташе в гъсталака. Изнервен от лошото начало на познатата пантомима и от настъпилия мрак, Иван поведе летящото тяло с пушката и стреля в последния миг, по посока към шията му. Остави пушката и скочи. Затича се сред силния тропот от всички страни, на всички сърни - когато стигна до мястото, нямаше нищо. Не вярваше да не е улучил - това не беше се случвало от много години. Ослуша се и след отдалечаващите се копита чу слаб звук наблизо. Забърза към него през гъсталака и след няколко крачки видя животното на земята. Въздъхна със старата, сладката тръпка, извади ножа и вече се навеждаше над него, когато разбра, че това не беше животното.
Гатьо бе паднал на колене и на лакти, пушката му на шията - опитваше се да се изправи.
- Ей - каза Иван и коленете му се отсякоха. - Ама ти...
- Гатьо изпсува, стенейки.
- Гатьо бре, ама аз ли. ..
Онзи изпсува още веднъж и с дясната си ръка хвана крачола на Иван. Пръстите на лявата мачкаха шумата. лицето му беше в кръв.
- Мърдам я - каза той. - Пръстите си мърдам. Ама...
Иван го изправи и като видя лицето му отблизо, помисли, че ще припадне. В това време Гатьо се пипна с дясната ръка по лявото слепоочие и като напипа кръвта, погледна пръстите си.
- Нищо - каза той. - Кожата само. Ама ръката, ръката...
Тя беше простреляна в рамото - лявата му ръка-и висеше в кървавия ръкав неестествено.
- Абе брат - каза прегракнало Иван.
- Давай надолу - изохка Гатьо. - Давай, докато..
Иван го прегърна през кръста, прехвърли дясната му ръка зад врата си и го поведе. Беше се мръкнало хубаво - само водата в дерето блестеше.
- Абе човек - с напукани устни каза Иван.
- Давай полека - пъшкаше Гатьо. - Туй на главата ми само е одраскано. Кожата само. Ама ръката да видим.
- Ей сега, Гатьо, ей сега-
Мъкнеха се така в тъмното, стръмното - към светлинките на селото. Спъваха се. Гатьо скимтеше и пъшкаше.
- Пушките, ей - каза той по едно време и се хвана за най-близкото дърво. - Бягай да ги прибереш. Иван ги изпсува.
- Върви, върви - каза Гатьо. - По-лошо ще стане. Аз ще се стискам за дървото, ти върви и се връщай.
- Кръвта бе, човек - каза Иван, съблече ризата си и я раздра.
- Имам кръв аз - скърцаше Гатьо със зъби, докато Иван го превръзваше. - Бягай сега за пушките.
Иван хукна нагоре, като размотаваше парцала около кръста си. Когато се върна, Гатьо бе седнал до дървото. Вдигна го и продължиха към селото.
Бяха наближили съвсем, когато Иван се спъна и двамата паднаха тежко на сипея. Гатьо изрева, после утихна съвсем. Иван го вдигна на ръце, като бебе.
- Гатьо бе - стенеше той, като с крака опипваше непрогледния мрак и пред двамата. - Абе братле. .. мамка му и животеца, дето е даден на нас. Мамка му!
Той вече плачеше, докато обливаше с лютите си псувни всички и всичко, но стъпваше много внимателно, а очите му не изпускаха светлинката на крайната къща, която се приближаваше с всяко вдишване и издишване - размазана и лъчиста, толкова важна, спасителна, едничка, колкото малкото, простото семенце, пълно с животец.
Гатьо изохка, протегна здравата си дясна ръка и го сграбчи за ризата на гърдите, в този миг по-тежък от всичките убити сърни през живота си.
- Иване.. . - рече. - Жив съм, Иване, да знаеш. . .
- Ох, братко - изскимтя Иван. - Дръж се бе! Как да ти се помоля?
- Държа се аз - ръмжеше Гатьо и силно стискаше ризата на гърдите му. - Дръж се и ти. Всичко ще се оправи, да знаеш. . . Щом се държим помежду си.
Сред риданията Иван се засмя. Притисна приятеля си, както се притиска в прегръдка дете. И сам той искаше сега да бъде дете - ужасно много искаше това, нищо друго. Представи си нещо,, спомни си козите, говедата из този балкан, тояжката на Гатьо и своята собствена. Мечтите от онова време, които ги доведоха най-сетне до единствената прегръдка в живота им. И коравият, железен Иван беше на една крачка от някакво свръхважно откритие за живота си, за живота на всички и изобщо, но железният, корав Гатьо тежеше ужасно в ръцете му, страхуваше се да не го изтърве, да не паднат отново и нямаше никакво време за мислене. Може би после. Друг път. След години или след няколко крачки.
Например ей там, при каменния дувар на неговата къща, до който свършват извечните, винаги прости закони в гората и почват сменяемите, винаги сложни закони за хората.




Дончо Цончев 
М А Р Т Е Н И Ц А
 
    Първо ръмеше дъжд, после по стъклото затропаха, леки и бели, мънички топчета (като че някой там горе дробеше парче стиропор) и когато Марта се наведе над „Малкия принц" и над себе си — за хиляден път, — та после унесено дигна глава, във въздуха се въртяха много разкошни парцали от сняг.
   Тя обичаше месеца, който започваше от утре, не само защото носеше същото име. Не само защото и той — като нея — бе женски. Някъде далече в късното й детство — да кажем преди трийсет и осем такива „марти" — беше се случило нещо завинаги, нещо неясно, единствено, чудно, пълно с уплаха и пак така с много разкошни парцали от сняг, които танцуваха заедно с китените, копринените бяло-червени черешки в ръката й, а тя, като не знаеше какво е това, което се е случило с нея, скачаше в сладостна уплаха, пееше и дирижираше всичко наоколо.
   После я раглезиха (защото имаха пари и тя им беше едничка), макар заедно с разглезването малката Марта да беше получила знания, възпитание и онзи строй на нервите си за възприятия и реакции, с който открай време се отличават аристократите.
    После се разболя, после се омъжи. После той държа ужасно много речи, че на всяка цена иска деца, а тя, като не можеше да се защити от естественото му право, нито да се извини, че не може да ражда, мълчеше и мълчеше — докато отново се разболя.
    Разводът мина лесно — след правната дума „взаимно" (която беше натъпкана с толкова много раздяла) всъщност трябваше да се добави: „облекчение". Дори сега — отново сама — трийсетгодишната Марта успя да си вземе от живота онова, което (отдавна подозираше) се полага на всеки. Свободна жена. Сама печели и се гледа сама. Силна. Много образована, с маниери. Интелектуалка с цигара, на чаша кафе. Разходката до леглото много по-лесна от тази до Витоша (в събота и неделя, моля: ти се, с „простаците"). Умен съветник в бизнеса на всеки издигнат приятел. Обърни- лодка, естествено, без предразсъдъци и сантименти. Един ироничен поставяч на обективни оценки. Чисто днешен тип: жената-мъж.
    Това ли беше силата на живота? Прословутата средна възраст? Нарицателната Балзакова трийсетгодишница?
   "Аз съм мома англичанка" — веднъж изпя един иначе мрачен тип архитект, намигна й безцеремонно и я заведе в ателието си.
   "Я свари пет-шест яйца да хапнем — каза той още щом влязоха. — Ей ги там на прозореца."
    Марта послушно изпълни нареждането, макар много да й се искаше то да бъде молба.
    "Сега едно кафе — каза архитектът веднага след като се нахрани. — Сладко да бъде, точно за такъв тиквеник като мене."
    Марта отново се разшета, като автомат. С кафето архитектът започна да пие коняк и да й говори за проектите си (това беше предлогът да дойдат тук, а Марта работеше като юристконсулт в същото предприятие), викаше архитектът, ръкомахаше и ругаеше — страстно разпален. Когато се умори, покани я да вечерят. Без да я докосне с пръст, той я изведе от ателието и докато тя вечеря, изпи още три коняка, разнежи се и й обеща някога пак да я повика в ателието, да му го изчисти.
    "Видя ли колко е мръсно?" — попита той дрезгаво, като я изпращаше.
    "Да" — каза Марта и за пръв път от много години изпита онова удивително и безименно чувство; да се излееш половината в радостни сълзи.
    Тя живя няколко години с него (влюбена до полуда) и едва тогава откри (един прекрасен ден архитектът замина за Африка и повече не се върна), че следващите думи на смешно старомодната песен "Аз съм мома англичанка" съдържат великата и проста истина за жената.
    Думите: "родена за любов".
    Каква любов? Всички си отиваха. Всичко, до което се докоснеше, с течение на малко време се превръщаше в прах.
  Другите имаха деца след любовта и тези деца (о, сигурно много по-важно нещо от бащите) се превръщаха постепенно в прекрасни девойки, в красиви юноши, в мъже, жени — народ, който съставлява света. По същия начин постъпваха следващите (самите тези деца), така се раждаше и следващият свят след тях, и все така — прахът (от другите!) бе побеждаван.
   Много пъти се бе канила да си вземе дете. Да си избере едно от тези домове, да го отгледа, да го възпита... Все нещо се случваше да отложи. Все нещо се случваше да си обещае, но — временно — да се откаже. Веднъж дори отиде решена — сто и двайсет километра пътува с влак, но когато видя сградата и децата, които си играеха в двора, седна на едка пейка, мисли два часа унила и си купи само един билет за връщането. Може би по-добре ще е, ако се омъжи за някой, който има дете. Може би... Три дни след пътуването е влака се разболя — този път толкова лошо, че единствената й мисъл беше: "Само да оживея!"
    Тя оживя. Доктор Савов (без когото до този момент светът и животът бяха напълно невъзможни) направи някакви чудеса и ето — месец по-късно Марта седи у дома си и зяпа снежинките през прозореца. Пред нея "Малкият принц". През страниците му — които знаеше наизуст и сега само гледаше, а не четеше — целият й живот на една общителна и приятна самотница.
    Толкова ли е един живот? Господи, защо човек се ражда?
   Противно на отдавна установената си природа, Марта бутна любимата книжка небрежно, стана и се облече бързо.
    Излезе и тръгна сред приказните снежинки, задъха се, усети решителност, а веднага след това и бодрост, заслуша се в това само ней познато „хруп-хруп-хруп..." под краката й.
    Марта спря пред първия павилион, който зърна, и купи пет мартеници.
    Едни бяло-червени черешки за себе си.
    Едно смешно шарено коте с пискюлчета, което сложи в плик, написа отгоре: "Конго, Киншаса, посткутия 555, арх. Староселски, подател Марта" — и отиде до пощата да го изпрати.
    Един космат мечок за доктор Савов.
    Два чифта "Пижо и Пенда" — за децата на единствената й приятелка, останала като скала (Ваня, и "скала", моля ти се — тъй дребничка и винаги разтреперана от една крехка усмивка), останала единствено Ваня — през годините и толкова усложнените прости неща на живота.
    След пощата (разписката шумна в ръката й като лист, неволно откъснат от гробище) Марта се запъти енергично към Ваня. Те бяха в къщи — и Ваня, и мъжът й, и децата. Зарадваха й се, пиха кафе — всичко протече, както обикновено. Но децата не подскочиха до тавана от скъпите мартеници на леля Марта. Те имаха свои. Обикновени, ситни „жълъдчета", които подскачаха на якичките им като живи. И — това е всичко, разбира се, бяха им купени от мама.
    Останаха доктор Савов и тя. Десет минути след като излезе от Ваня (стиснати зъби, „хруп-хруп-хруп" — като тик вътре в душата й), беше пред болницата.
    Портиерът я поздрави и се усмихна. (Имаше един милион такива познати.) Една сестра й каза, че изглежда отлично (все едно нищо, че сега Марта изглеждаше като изрязана от картон), друга й стисна ръката. Пререди чакащите, чукна формално на вратата и влезе при доктор Савов.
    — О! — каза той искрено радостен.
    — Добър ден — каза тя.
    На ревера на престилката му се люлееха два дълги копринени пискюла — може би по-дълги от педя. Бял и червен. Бял, като памуците, които Марта смътно помнеше в ръцете на този човек, надвесен над нея, и червен — като кръвта й, която те отнасяха в кофата.
    — Как сме? — попита докторът колкото зарадван от неочакваната визита, толкова и притеснен от прекъсването на работата му с пациента.
    Никакъв рунтав мечок не беше той, тя само си измисляше. Една трепетлика бе той — стокилограмовият спортсмен в бяла престилка. Огромен ствол с един милион листа по него, които щяха да спрат да потреперват от радостите, страданията, надеждите, отчаянията, злото, доброто и всичкото из въздуха, който избистря и мъти живота само когато едно неизбежно "трас!" оповести кротко и ясно, че туй е то сбогомът, туй е то откъсването от яките корени и ето — стволът с грохот ще се отмести от вечната пътека на живите, та да направи място на други, бъкащи с любовта, още по-живи и от него.
    — Отлично — каза Марта. — Всичко е о"кей. Минавах наблизо и се отбих да ти донеса мартеница.
    Той взе мечока от ръката й, погледна я с най-милите си очи (които при него бяха и професия), та каза:
    — Марта... Мартеница... Само ти можеш да го измислиш толкоз на място.
    Мечокът имаше игла, доктор Савов се огледа и го забоде на календара зад гьрба си. Като се обръщаше отново към нея, огромните пискюли на ревера му (как разкошно разцъфтяват дебелите стволове с нежни листа), да, пискюлите на ревера му се люлееха...
    — Не искам да ти преча — каза Марта. — Довиждане.
    — Обади се! — каза искрено доктор Савов.
    — Непременно — каза тя, като ръката и избърза с вратата и едно „но" от опашката на думата си остана само за нея.
    След болницата Марта влезе в първата закусвалня и изпи едно кафе. Права — като в чакалня. Две цигагари изпуши с него. Третата смачка почти цяла, плати с голям бакшиш и бързо излезе.
    Тя купи четиридесет и три мартеници от най-близкия павилион. Взе такси и каза адреса на най-близкия от  о н е з и  домове. Когато стигнаха, даде голям бакшиш и на шофьора.
    — Какво обичате, другарко? — любезно я попита възрастният, кротък човек с престилка, на когото тя се представи.
    — Ами... нищо особено — каза Марта. — Нося за децата мартеници. Имам... някакъв повод. За здраве. Може ли да им ги раздам?
    Човекът с престилката въздъхна незабележимо — като че ли нещо видимо излезе от него и го обви в светлина.
    — Другарко... — тихо каза той. — Не знам... какво да кажа. Толкова години съм тука... Елате, елате! Заповядайте!
     Той я заведе при децата. Те бяха по-малко от четиридесет и три и за някои имаше по две мартеници. Настана боричкане, смехория — гласът на Марта се извиси.
    — Всички ли имат сега? — попита тя накрая.
    — Да-а-а! — извикаха децата.
    Тя ги огледа и забеляза едно момче, което мълчеше. То беше русо и ужасно слабо — изглежда, костите му толкова бързаха да го направят мъж, та щяха да му пробият кожата.
    — А ти? — попита го Марта.
    — Какво аз? — направо грубо я попита и момчето.
    — Как какво? — зададе третия въпрос от диалога дарителката на мартеници и с решителна крачка отиде при него. — Каквото на всеки, разбира се, и на теб.
    Момчето се изчерви силно.
    Марта разрови чантата си и откри, че са останали пет мартеници.
    — Пет — каза тя. — Последен си, но пък за тебе са пет. А, не. Чакай. За тебе са четири, защото едната си е за мен.
    Докато окачваше четирите мартеници на момчето — дългокрако и мълчаливо като щъркел, — Марта изтърва шала си и побелялата й коса потече по рамото му.
    — Каква мартеница! — тихо каза човекът с престилката.
    — Коя? — попита Марта. — Всичките горе-долу са еднакви.
    — Не, нищо — каза човекът. — Аз не за това. Аз си измислям. Нищо, нищо.
    Все тъй заливан в нежна светлина, която извираше от самия него, човекът — прекарал половината от живота си между самотни момиченца и момченца — наистина беше видял една великолепна, жива мартеница, — която тайно си подари и която дълго щеше да помни.
    Червеното — бузите на момчето.
    Бялото — косата на тази жена.
 

Разказът е публикуван в книгата "Аз съм тук", издадена през 1983 г. 





Гласувай:
3



1. karambol5 - Бог да даде мир и покой на душата му ! ...
22.07.2010 23:00
Бог да даде мир и покой на душата му ! АМИН !
цитирай
2. анонимен - БОГ ДА ГО ПРОСТИ!
22.07.2010 23:20
СТРАХОТЕН АВТОР!
БЕШЕ ГАДНО УПОТРЕБЕН!
цитирай
3. iliada - Този месец е съдено май с доста хора да се разделим........
22.07.2010 23:29
Замина си още един голям българин- майстор на перото.........
Поклон и вечна му памет
цитирай
4. kosara2008 - ............................. нека
22.07.2010 23:30
почива в мир .
цитирай
5. hristo27 - Мир на праха му !
23.07.2010 08:31
Мир на праха му !
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: lilims
Категория: Лични дневници
Прочетен: 2484884
Постинги: 627
Коментари: 1559
Гласове: 10976
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031