Наказание Не прозрях.  Беше този, който исках да бъдеш.  Не ти самия. Той.  Бях съчинила пиесата,  твоята главна роля,  декора, костюма ти, репликите,  гласа ти...  Бе герой на юношеска сцена.  Зад рампата  на детската измислица.  Дадох ти думи и жестове,  снага на Парис.  Беше този, който исках да бъдеш.  Не ти самия. Той.  Приших ти оригинален ум,  нежност,  ирония,  мъжко безстрашие,  вярност.  Бях захласната.  Бях шантаво влюбена.    После счупих, по воля на случая,  не очилата с луди диоптри.  Себе си. На парчета.    Лиляна Стефанова

Добре направено :)

Прекрасно, всичко друго е излишно!

а си я разказала. Странно... Няма как да си Лиляна Стефанова :) Но историята е истинска както розата на Лили... Хубав спомен! Благодаря ти.

но не съм Лиляна Стефанова- случайно днес попаднах в нета на този стих- много ми допадна и си го архивирах в моя виртуален дом.

навярно си чупим диоптрите, стига да ни е писнало, достатъчно от лупи.

ТОВА СИ ПОМИСЛИХ И АЗ НА ПЪРВИ ПРОЧИТ....