Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.04.2016 20:42 - Интервю с Любомир Левчев
Автор: lilims Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1196 Коментари: 0 Гласове:
11

Последна промяна: 27.04.2016 20:43

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
image
Недопустимост

Любомир Левчев



Да те жадувам аз,
да те жадувам!
А ти все повече да се отдалечаваш.
И аз все повече да съм виновен...
Това е толкова недопустимо!
Защото все пак ти ще ме помилваш,
Главата ми ще падне на гърдите ти -
отсечена от меча на въздишките.
Ще се стопят китарите,
додето остане само оня звук,
наподобяващ
звънтежа на пружинено легло...
Това е толкова недопустимо!
Защото аз не съм готов да те загубя
като ключе от пощенска кутия
и като календарче с телефони.
Не съм готов!
Не съм готов!
Затуй минавам всяка вечер
под фосфорната тайна на прозореца
и под влудяващия стон на гълъби ревниви...
Минавам аз.
Минавам сам.
Недопустим като тъга.

image



Любомир Левчев: Още не съм изпил до дъно чашата на живота, пълна е със страсти и страдания




Зад всеки подвиг като хиена върви предателството. В смирението виждам нещо робско, като че ли си се предал. Докато примирението е мир, помирение. Помирение, успокоение - ето, от това има нужда цялото наше общество.

   

Валерия Велева

Навръх 81-вия му рожден ден съм у Любо Левчев. Минали са няколко месеца, откакто поетът се пребори с поредната болест.
Посреща ме отново изправен, с изострен поглед, идеално подстриган и обръснат. В първия момент си казах: "Толкова прилича на сина си Владимир Левчев!", а Дора, сякаш доловила мислите ми, казва: "Не, Владо все повече прилича на баща си".
 
"Сядай и казвай какво става със света, с България, какво се носи из София", нетърпеливо ме разпитва Любо и в гласа му долавям тревожни нотки. Обама и Путин, Сирия и Турция, Борисов и Първанов, Миков и Нинова - всичко влиза в нашия разговор.
Левчев следи всичко, обръща внимание на детайла, на жестовете на премиера, на репликите на политиците, дава безпощадни оценки, гневен е и казва: Този свят си отива, всичко изглежда като на пожар!
Тази година двамата ще отбележат 60-годишнината от своя брак.
Любо днес навършва 81 години, а Дора навъртя своите 80 на 11 април.
Излъчват достолепие и хармония - родени един за друг и живеещи неотлъчно един с друг.
 





 - Коя е, Любо, твоята Тайна вечеря?
- Не ме стряскай. Тя нали беше накрая?! Ще ти отговоря сериозно. Досега тайно съм гладувал, но съм вечерял само явно. Харесва ми, че Христос е измил краката на учениците си. Днес веднага биха закрещели срещу него: „Това е евтин популизъм!”. Защо? Защото ако го направят те, ще се разбере колко са смешни и нищожни. Ще се разбере, че това е тяхната поредна измама. След Христос векове наред византийските императори пред Великден миели краката на 12-те най-мръсни просяци в Константинопол. Но не се получава.


- Как се живее между „Осанна“ и „Разпни го“?
- Като на Великден. Като на рождения ми ден.

 

- Кои те предадоха за 30 сребърника?
- Валерия, аз не мога да си представя себе си на Тайната вечеря. Не мога да видя себе си в нито един от апостолите. В нашата епоха на юдите не можах да стана дори един Юда. Но единственият, който все пак съдържа и мен в тази компания, това е Христос. Защото неговият символ трябва да съдържа всички хора. А аз приличам на всички хора. Разбира се, че съм суетен, че имам високо мнение за себе си, а всеки човек изпитва чувството, че е бил предаден като Христос, след като е живял между „Осанна” и „Разпни го”.


- Някакво смирение намирам в теб?
- Така ли? Би било добре, но по-скоро е примирение, отколкото смирение, ако го има. Аз живях във време на непримиримост, бях участник в пиесата на непримиримостта. Мисля, че съм силно облъчен и ако си права, Валерия, ти все едно ми казваш, че съм се излекувал. В смирението виждам нещо робско – като че ли си се предал. Докато примирението е мир, помирение. Помирение, успокоение, от което има нужда цялото наше общество.


- Преживя наскоро тежко здравословно изпитание. Какви мисли те спохождаха в болницата?
- За времето. За приближаващото време, за дните, които в един миг започнаха да ми приличат на сърпове, на коси, но най вече на въпросителни: От къде идваме и къде отиваме? Запомнил съм ги, защото никой не им е дал задоволителни отговори. Изпитвам чувството, че излизам от един полумрак и навлизам в друг. Между пролетното тайнство и есенното животът излиза на светлина. Серж Поляков (може би повтаряйки Сезан) казваше, че „Светлината е моралът на пространството”. Може би това е нашият смисъл, доживели до днес да пренесем още малко светлинка за края на тунела.


- Коя чаша не изпи до дъно? Или на коя видя дъното?
- Мисля, че не съм отказал нито една чаша на съдбата. Това е част от характера ми, който е лош. Не съм приятен господин. Може би защото животът ми наливаше твърде различни течности и държеше винаги да се пие до дъно. Детството ми беше чаша, пълна с щастие и ласка. После изведнъж я смениха с чашата на смъртта. Загубих баща си и станах уличник. И така се редуваха сладките и горчиви чаши на любовта и омразата. А всеки пияница знае, че смесваш ли, ще те боли глава. И учителите ни бяха такива – Маяковски, Хемингуей – горди, предизвикателни, силни и изведнъж чашата им се оказа дуло. И идеалът, и епохата проявиха същата склонност. Така че отказана чаша нямам. Но има една, която все още не съм допил. Това е чашата на живота. Тя е пълна с нашите страсти и да не забравяме, че тази дума значи и страдание.


- Казват, че си целунат от Бога. Какво дължиш на него и какво на родителите си?
- Драга Валерия, питаш ме за свещени работи, а после пак ще кажеш, че философствам. На Него дължа свободната си воля – правото и отговорността аз да избирам съдбата си, а не тя мен. Тази целувка Той е дал на всеки като заложба. Но не всеки я е почувствал. Родителите са ми дали детството на безгрижната любов, за да мога след това да се боря с грижите. Те са ми отворили очите, за да мога аз накрая да затворя техните. И да продължим да се виждаме.


- Какво научи от майка си? Детските чудеса?

- Не отговорих ли вече? Ще добавя: Майка ми ме научи, че любовта е музика и музиката е любов (беше завършила музикалната академия). И още много неща съм научил. Например, че истинският траур не се сваля до края на живота. Тя остана вдовица на 40 години и не смени черния цвят до смъртта си.


- Какво наследи от баща си?
- Наследството ми е в гена. Може би е по-добре да ме питаш как пропилях това единствено наследство. И аз да се възпротивя: Не, не. Не съм го пропилял напълно. Баща ми умря през 1946-а, преди да навърша 11 години. Така че, всичко, което съм получил от него бих нарекъл въображаемо. Въобразявам си, че от него съм получил левите си убеждения. Изключван е от университета. Участвал в студентско освиркване на царя и взел, че си признал (а не е бил „неук революционер”). На ранните му снимки го виждам с дълги коси. Виждал съм как нощем приема ранени нелегални и как после у нас идва полицията. Но когато веднага след 9 септември го поканиха за председател на Отечествения фронт, той отказа, защото според него лекарската професия не трябва да се обвързва с партийна политика. Беше странен човек. Семейството ни беше заможно. Вкъщи имаше роял. В частния кабинет на баща ми – рентгенов апарат. Но когато умря, се оказа, че нямаме никаква недвижима собственост. Баща ми бил против. Преди майка ми да подари лекарските му инструменти на колеги за спомен, аз слизах тайно в кабинета му, разглеждах книгите му, като че ли се готвех за изпит по анатомия и надзъртах в микроскопа му, за да видя невидимото. От всички уроци най-незабравими са тези, които си научил не преди, а след изпита.


- Искам да си те представя като мъжкар или момче, което прескача, например, локва на улицата.
- Мачизмът не ми е бил чужд, но не е ли късно? Искам, разбира се, пак да играя и футбол, и тенис. Изключително важно е да не загубиш желанията си. Да запазиш вътрешния порив – лудостта на Икар. А твоят пример за локвата е много поучителен. Виждаш я, прескачал си я хиляди пъти и.. изведнъж цопваш в средата... И така научаваме, че младостта прескача, а зрелостта заобикаля мръсните препятствия.


- За какво са те наказвали в училище?
- Забравил съм. Но все пак, имам един спомен. В четвърто отделение. Насред час един съученик, когото смятах за приятел вдигна ръка, стана и съобщи: Г-жо Давидова, Любо Левчев каза, че Вие спите в час. Децата се напикаха от възторжен смях. Учителката пламна. Аз също скочих и извиках: “Това не е вярно. Нито съм го казал, нито съм го мислел, защото не е вярно”. Учителката ни наказа да стоим прави до стената един до друг до края на часа. Клеветникът скимтеше и подсмърчаше през цялото време. А аз си мислех: “Как е възможно! Какъв е този абсурд! Има ли причина?” Може би това първо мое наказание е било първия урок, който ме е имунизирал срещу клеветата, с която ми е било писано да се сблъсквам цял живот.


- Изпълнявал ли си команди?
- Не обичам да ме командват, нито аз да командвам. Кой, заради стихове против Сталин, е въдворяван да „изучава” живота? Постепенно през годините си извоювах една много голяма вътрешна и външна свобода. Разрешавам на всички да ми завиждат именно за тази свобода. Рисковано вярно, но правех наистина каквото си искам. Това вбесяваше някои хора. За тях сигурно Тодор Живков е изглеждал като мой бодигард. Той ми спасяваше главата, няма съмнение. Искаха ми я – печена, варена, но поне докъм 1988-а той я пазеше.


- Защо си бил изключван от университета?
- Може би, за да приличам на баща си. Беше времето, когато се изключваше по политически причини. Трябва да кажа, че мен ме изключваха резонно за отсъствия от лекции и упражнения. Бях влюбен. Стягах си първата книжка стихове. Кой ще ти ходи на лекции! Разбира се, имаше оплаквания срещу мен от анонимни колеги: Защо той може да отсъства, а ние – не? Спасяваше ме моят професор – великият Тодор Боров. Винаги трябва да има Спасител. Не само в Библията.


- Кога написа първото си стихотворение?
- Първото? Трябва да съм бил в първо отделение. Един мой съученик ми довери в голямото междучасие, че написал разказ и ми го прочете. Беше на половин страница с тесни и широки редове. Още помня как започваше: „Добър човек беше бай Марин. Но умря.” Я го виж моя приятел! Бия го на топчета и на всичко, а написал разказ! Трябва и аз нещо да напиша, но не бива да е разказ. Ще каже, че му подражавам. Вкъщи майка ми печеше тиква. Имаше семки. Инсталирах се до тях на колене с лист и молив. И написах:
Из Родопите зелени
тичат пъргави елени.
Тичат, скачат по цял ден.
Колко хубави са те за мен.
Веднага почувствах нуждата от публика. И прочетох своята първа творба на майка ми. Това ти ли си го написал? – възкликна тя. – Да не е на сестра ти или да си го преписал отнякъде? Така написах първото си стихотворение. Получих първото съмнение в плагиатство. И първата награда – че смятат стихотворението ми по-голямо от мен


- Знам, че обичаш да рисуваш. Кога го правиш?
- Разбира се, че съм започнал да рисувам, преди да се науча да пиша. Първата ми мечта бе да стана художник. И добре, че не се е сбъднала, защото не мечтаех да стана слаб художник. По-добре ми е така – да бъда неосъществен или пропаднал художник. Когато се ожених за художничката Дора Бонева, сключихме договор – тя да не пише стихове, аз да не рисувам. Сега нарушавам понякога този договор, но само след третата бутилка. Така жена ми разбира, че съм вече пиян.


- „Априлски поет“ - днес това звучи ли като присъда?
- Роден съм през април и съм готов да го приема като присъда.


- Беше ли бохем? Разкажи ми една твоя гуляйджийска вечер?
- Разбира се, че съм бил. Само че тогава тази опера вече не се наричаше „Бохеми”, а „Хулигани”. Това, което определяш като гуляй, си беше един безконечен запой на гладно. Алкохол и поезия. И упрекът на властта си оставаше същия – че героите са не действащи, а бездействащи лица. Цялото това безвремие се слива в една нощ. Как да я разкажеш? Тъгувайки за младостта си, всеки е склонен да я героизира. Правил съм го и аз, но този път ще се въздържа.


- За кой приятел тъгуваш?
- Много са. Назова ли един, ще обидя 100. Бяхме фаланга (като в утопиите на Фурие). Някога обичах да другарувам с по-големи от мен. Сега, озъртайки се в душата си, виждам се заобиколен от все по-млади и по-млади приятели.


- Защо ходеше при Ванга?
Поради взаимни приятелски чувства.


- Последовател си на орфизма. Това какво означава?
- Орфизмът е мъртва религия. Орфизмът счита, че любовта е сърцето на природата. Безкрайно обичам природата. Тя ме спасява, тя ме милва, хората винаги имат нужда от ласки. Светът е възникнал от световното яйце. Черупката му са небето и земята, а вътре в „яйцето” всичко е пълно с любов. Така че аз обичам любовта. Научих това от жените. Няколко велики поетеси са го казали...

 

- Разкажи ми за първата си любов. Сънуваш ли я?
- Сънуваме се взаимно. А като се събудим, тя ми прави кафе.


- Казваш, че жените са единственото ти вдъхновение. Познаваш ли коварството на жените?
- Познавам и прощавам.


- За какво най-силно страдаш?
- За пропуснатите моменти.


- Коя любов не позна?
- Казват, че древните траки са имали не един, а много богове на любовта. Между черупката на земята и небето, между Уран и Гея, световното яйце е било пълно с любов. Чрез всеки бог е била почитана различна страст. Да кажем – любов към жената, любов към бащиното огнище, любов към родния простор...От тези богове разбираме, че има някаква любов, която не е достигнала до нас. Ние сме може би с една любов по-бедни от античните люде. Това ме кара да се страхувам, че може би нашите потомци, които ще имат много повече материални блага от нас, може да обеднеят с още някоя любов. Понякога аз се питам коя е тази любов, която никога не ще позная, от която всички сме се лишили така безразсъдно или така разсъдъчно. Понякога чувствам нейното празно място в душата си и ми става страшно.
Иначе аз винаги съм се разбирал с любовта. В края на краищата нали я нося в името си.


- Дора Бонева е: твоята голяма любов, твоята сянка, спътница, лечителка на рани... Какво е Дора за теб?
- Всичко, което може да се побере в една красива въздишка.


– В какво вложи най-много любов?
- В семейството, разбира се. В него отворихме място за много богове на любовта. Казват, че бракът по любов е най-уязвимият и в него любовта умира най-лесно. Ако е така, моят е едно изключение.


- Защо е гибелен бракът по любов?
- Спиноза има една аксиома – любовта, когато изчезнат причините за любов, се превръща в еквивалент на омраза, без да има причини за омраза. Много трудно е да даваш цял живот „причини” за любов, за да не те сполети омразата. И аз си пазя тази любов като великденска свещичка.


- Когато те е рисувала, позирал ли си ѝ?
- Когато ме рисува по памет, излизам по-красив.


- Дора днес ти подари великолепен портрет, подарък за 81-вия ти рожден ден. Как го намираш?

- Уловила е строгия ми поглед. Дори метално сив. Това ме впечатли. Тя не ме е рисувала от 20 години.


- Какво от младежкото ви време искаш да се върне?
- Наивността. За да не остана пак неясен, ще се поясня. В онова време конституцията на любовта ни тласна към следната първа точка: Никога да не се лъжем. Да, това е наивност. Но представяш ли си, ако някой ден човечеството прояви същата тази младежка наивност и постанови никога да не лъжем?... Това би било друг свят.


- За какво днес би поискал прошка?
- Не знам от кого, но от никого тук, освен от Оня.


- Бил ли си влюбен в Людмила Живкова?
- В баналния смисъл на думата – не. Била ми е симпатична. Уважавал съм я. Имало е мигове, когато съм ѝ се възхищавал. Но никога не сме имали интимни отношения. Това ни е позволявало да бъдем безкрайно откровени един към друг. Людмила ми е споделяла интимните си преживявания. Разказвала ми е за своите ухажори смешни и тъжни истории.

Случвало е и да се скараме. Но не ми се разказва.


- Измъчват ли те въпроси за нея и за времето, в което бяхте заедно?
- Ако нещо ме измъчва, това е неспособността ми да разбера ситуацията, в която е попаднала преди смъртта си. Малко преди да загине, Людмила Живкова се раздели с мен по странен начин. Знаеше, че ще умре. Но ми каза: „Нашето приятелство ще продължи. Когато имаш нужда от мен, извикай образа ми и аз ще ти помогна. Ако не можеш да извикаш образа ми, представи си огъня и това ще има същия ефект”. За жалост не съм бил толкова прозорлив и не разбирах, че тя върви към смъртта. Тя се раздели не само с мен, а с доста хора. Подаряваше ни според народния обичай бели кърпички... Всичко това после се опошли, профанизира. Започнаха обвинения, че сме правили с нея мистични оргии в Индия. А когато в надгробното слово казах: „Мислете за мен като за огън”, сто души заявиха: „И на мен ми го е казвала. Огънят свети за всички”. А други откриха, че това е лозунгът на зидарите, значи тя е масонка. Ето това е отвратително.


- Какво ти дава основание да мислиш, че тя е знаела за смъртта си?
- Тогава защо ще се разделя с нас? (Пауза.) Тя имаше един тюркоазен пръстен. Той побеля. А тюркоазът побелява, когато те отровят или преди да умреш. Затова царете са го носили, дори и в чиниите си са го слагали.


- Някога извиквал ли си нейния образ?
- Защо да я тормозя? На границата на истинската мистика е да викаш образи и духове, не се занимавам с това.


- Людмила е писала стихове. Кой си запомнил?
- Да, писала е стихове и има редове, които помня. Но аз я посъветвах да не ги публикува.


- Оставила ли е тя и до днес неразгадани тайни за себе си?
- Да.



- Разгада ли думите ѝ: „Ще дойде време да работим без баща ми, а може би и против баща ми”! След толкова години осмисли ли, защо ти ги е казала?
- Не. Нито тогава, нито сега съм ги осмислял. Аз съм свидетел на огромната обич и взаимно възхищение, които съществуваха между бащата и дъщерята. Но мисля, че техните възгледи за бъдещето и смисъла на човешкото битие не можеха да съвпаднат. Разговорът за необвързаността на свободния човек имаше принципно важно значение. Ако трябва да се самоанализирам, аз разбирах достатъчно, но не желаех да разбирам опасното двусмислие на думите ѝ. Просто се дистанцирах. С този разговор завърши нашето работещо приятелство.

 

- Защо?
- Защото напуснах Комитета за култура по свое желание.


- Когато сте били заедно с Людмила Живкова в Индия , тя е препускала от храм в храм, особено често е влизала в светилищата на Кали - богинята на Смъртта? Има ли някакво предопределение в предупреждението на магьосника, че тя не бива да прави това, че то е гибелно за нея?
- Цялата ѝ програма в Индия беше изключително напрегната. Посещенията в храмовете не бих нарекъл бясно препускане. Други очи са анализирали срещите на Людмила с богинята на Смъртта. Ако бях по-прозорлив, бих могъл да разбера още тогава сакралните знаци на раздялата. От дистанцията на времето всяко тенденциозно дешифриране днес би било равносилно на политическа инсинуация.

- В последната си книга казваш: „Живков ме изгледа подозрително и студено, такива бяха нашите отношения...” Защо „студени”? А в същото време те обвиняват, че си бил „роб” на властта
- В края отношенията ни са били такива. Но дълги години Живков ми е пазил главата. Прощавал ми е своеволия. Затова ти казах на шега, че той ми е бил бодигард.

- Защо все пак Живков сваля политическото си доверие от теб?
- Имало е много причини. Все пак, допускам, че главната е била у мен. Твърде ентусиазирано и демонстративно защитавах и пропагандирах гласността и перестройката. Бях нещо като фен на Горбачов, с което днес едва ли бих се похвалил.


- Определяш Живков като Клавдий. Страхотно сравнение! Какво означават думите му: „Няма да им дам да избягат от кораба”?
- Какво означава поговорката – всеки знае. Само че в случая плъховете останаха, а Живков бе изхвърлен зад борда.

- През 1986 година шефът на КГБ Бобков те предупреждава за наближаващи „огромни промени и събития, по-значителни от Великата октомврийска революция”. След ген. Кашев това е второто такова прозрение. Означава ли, че те са знаели какво ще стане, дори нещо повече - че са направлявали този процес на „промяната”?
- При Кашев това вероятно е било глас на интуитивното съзнание. При Бобков беше нещо съвсем друго. Той наистина е един от дейците на перестройката и всичко, което се разстрои. Това бе знак на доверие. Той ме предизвестяваше да имам готовност, да не се изненадам, а да участвам. Аз пък взех, че се изненадах.

- Днес имаш ли обяснение кой написа писмото, подписано с „Хайдук”, с обвинение, че ти си убил Георги Марков?
- Писмото – смъртна присъда бе адресирано до моите преводачи и издатели в Париж и от тях бе препратено в посолството. Това хвърля някаква светлина върху целите на сплашването. А подписът „хайдук” говори за изключително ниска интелигентност и непознаване на българския език, в който думата „хайдук” означава „крадец, грабител, разбойник”. Кой би се самоназовал по този начин.


- Кой пуска през 1982 мълвата, че си правил опит за самоубийство? И защо?
- Разбира се, че не зная, пък и не ме интересува. Силата на мълвите е в тяхната анонимност.
„Интригите, които бяха станали идеология...”. Какво срути системата
Този въпрос е сериозен. А освен това включва и отговор в себе си. Между причините, поради които рухна системата бих отделил три. Първо - подценяването и дори враждебността към научно-техническата революция още от времето на Мичурин и Лисенко. По-късно изпуснатият момент не можеше да се навакса и закъснението се увеличаваше. Второ – гибелната страст на идеологията да заеме мястото на религията. Трето – изолацията, която под лъжовното сияние на разоръжаване и мирно съвместно съществуване се превърна в мъртва хватка на Студената война. Нямам никакви илюзии нито претенции да казвам нещо повече от субективно свое виждане, което значи оспоримо.

- Най-тежкото време в живота ти кога е?
- След като заявих, че не се отказвам от думите си.


- Защо го направи?
- Бях откровен. Животът ми е бил и продължава да бъде прозрачен. Съвсем не вярвам в съвършенствата на думите си, но искам да отговарям за тях. Много лесно е да се откажеш от вече казаното, особено ако не си влагал нищо в него. Хората са вярвали в тези стихове и сега изведнъж да се откажа аз сам! Представяте ли си какво предателство е това?! Дори и един човек да е вярвал, не бих се отказал.


- “Подлостите на вчерашните другари...” Защо изсипаха хулите си върху теб? Имало ли е моменти, в които да се страхуваш от партийната мъст?
- В едно старо стихотворение („Спиртоварна”) казвам на циганчето, което поддържа огъня, че моите приятели и другари са велики магьосници. Днес бих потвърдил това. Моите приятели са благородни и достолепни хора. Казах ти, че за предателствата нито ми се мисли, нито ми се говори. Историята ни учи, че почти зад всеки подвиг като хиена върви предателството. Но въпреки самохвалната атмосфера, в която живеем не бих си приписал сериозно някакъв свой героизъм, че да се жалвам от предатели. Ако има такива, те ще получат своите сребърници от съвестта си. От никаква партийна мъст не съм се страхувал


- Като че ли долавям някакъв непукизъм?
- Поне външно бих желал да изглеждам непукист. Аз не си позволих да плача дори когато погребваха баща ми, а ми беше толкова мъчно. По-добре е да изглеждаш непукист.


- Кога за първи път се огледа в очите на омразата?
- Боя се, че това е било първото ми огледало. Защото огледало за любовта няма. Между теб и огледалото винаги възниква призракът на суетата.


- Чие предателство не можеш да простиш?
Нямам лична сметка с личните предателства. Вбесяват ме предателствата към народите.


- Галеник на Съдбата, някои и до днес те смятат за такъв. Какво не знаят за теб?
- Има една сирашка психология, която те кара непрекъснато да се представяш за по-щастлив, отколкото си. Ако смяташ, че сега ще започна да се оплаквам, грешиш.


- Най-тежкото ти падане?
- Когато трябваше да продам картина на велик български художник, подарена ми лично от него, за да мога да продължа живота на моето семейство, без да ни съжаляват.


- Вярваш ли в прераждането?
Разбира се. Вярвам в безсмъртието на човешкия дух.

 

- Какво искаш оттук нататък?
- Искам красиво и достойно да изпия чашата. Нищо друго


- Може ли да формулираш национална кауза?
- Не би трябвало да мога. Но след това признание ще кажа – спасяване на българската нация.

- Къде сбъркахме като нация?
- Сбъркахме в себе си







Гласувай:
11
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: lilims
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1928295
Постинги: 624
Коментари: 1555
Гласове: 10002
Календар
«  Август, 2017  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031